Днес За Земята публикувахме 
докладa “Концентрацията на земеделието в България”, с който оборваме широко разпространените допускания за раздробеност на българското земеделие и представяме една по-усложнена картина на ситуацията. Дори бегъл поглед върху държавните статистики показва, че има устойчива тенденция към спад на общия брой на земеделските стопанства и съсредоточаване на използваната земеделска площ в ръцете на малко, но големи стопанства.
Изследването ни показва, че в страната ни процесите на „заграбване на земя“ (от англ. land grabbing) са изключително напреднали, като през 2013 г. едва 4% от земеделските производители стопанисват 85% от използваната земеделска площ. Земята в България е изключително неравномерно разпределена и спрямо средните нива в Европа. За 2010 г. средният дял на стопанствата с под 2 ха за ЕС-28 е около 50%, а в България е над 80%. За 2010 г. средните стопанства (с ИЗП от 2 до 10 ха) в България имат тройно по-малък дял в местното селско стопанство спрямо средните нива в ЕС-28.
Сделките, определяни като “заграбване на земя”, се отнасят предимно до мащабни чужди инвестиции за придобиване на земеделска земя в развиващите се страни. Трябва да имаме предвид, че заграбването често е дело на местни инвеститори. Най-значимите актьори, независимо от тиражираните публикации в пресата и от твърденията на някои политици, не са чужди компании, а местни инвестиционни фондове и едри български земеделски производители. Скорошните изследвания показват, че идентични процеси се случват и в Европа. Още по-важно е това, че в актуалните научни дебати под “заграбване на земята” се има предвид както мащабни закупувания на поземлена собственост, така и придобивания на правото на ползване на земя от корпоративни, неправителствени или публични инвеститори с цел извличане на печалба, без това да е в интерес на местната общност.
В публичното пространство често се твърди, че поземлената собственост е силно раздробена и поради това земеделското производство е крайно неефективно. Говори се за “пустеещи обработваеми земи”, “нежелание на младите” да се занимават със земеделие, “липса на квалифицирана работна ръка” и т.н. Това е и гледната точка на политическите институции и на практически всички водещи партии в страната. Въпросният широк обществен консенсус е свързан и с допускането, че високоефективното, интензивно земеделско производство не просто липсва, а е силно желателно и се изисква активна държавна намеса в комасацията на земята. Проблемът обаче е в това, че макар и провежданите политики да довеждат до уедряване на производството и висока икономическа ефективност, те не носят очакваните обществени и екологични ползи.
Настоящият материал е реализиран по проект с финансовата помощ на Европейския съюз. Позициите и тезите, изразени в него са на За Земята и не отразяват тези на горепосочения донор.
